събота

ЕЛЕКТРОШОК ЗА ПАУЛО КОЕЛЬО!


Ние Не Сме Жертви
от Пауло Коельо


Solar Meninos de Luz, Favela Pavão-Pavãozinho, Rio de Janeiro

(ПО-НАДОЛУ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НЯКОЛКО ВЪПРОСА
ОТ ЧИТАТЕЛИ ВЪВ FACEBOOK И TWITTER)

Когато сте били на 17, 
родителите Ви са Ви изпратили в лудница, 
защото са смятали, че страдате от душевна болест? 
А сега сте най-продаваният новелист в света! 
Как премина Вашето пътуване до тук?
(от Катя)

Родителите ми ме заключиха три пъти в приют за душевно болни. Причините в моето медицинско досие са банални. Пишеше, че съм изолиран, враждебен и мизерен в училище.

Не бях луд, а по-скоро просто 17 годишен, който искаше да стане писател. Тъй като никой не разбираше това, бях заключван с месеци и хранен с транквиланти. Терапията се състоеше от работа с електрошок. Целта им беше да изчистят горния слой от паметта ми, за да донесат мир в главата ми.

Обещах си, че един ден ще пиша за тези преживявания, така че младите хора да разберат, че трябва да се борим за собствените си мечти от най-ранните етапи на живота си. Съобщението във “Вероника решава да умре” е това: осмели се да бъдеш различен.

Вие сте уникални, и трябва да приемете себе си, такива каквито сте, вместо да се опитвате да повтаряте съдбата и модела на живот на другите хора. Лудостта е да се държите, като някой, който не сте.

Нормалността е капацитета да изразите чувствата си. От момента, в който спрете да се страхувате да споделяте сърцето си, вие сте свободен човек.

Аз бях бунтар. Стоях обратно на всичко, а всъщност това е нещо добро да сте така, когато сте млади на възраст. Родителите ми се опитаха да ме накарат да се държа подобаващо. Опитаха всякакви начини, да се оплачат колко много съм ги разочаровал, но нищо не проработи.

Смятаха, че са изгубили контрол и си казаха: “Той е ненормален. Иска да става артист”. Тогава ме вкараха в тази институция, а аз от съвсем ранна възраст разбрах, че трябва да се боря.

Избрах да не гледам на себе си, като на жертва, и вместо това си мислех: “Пауло, в момента изживяваш трудностите, които истинските артисти всъщност би трябвало да изживяват.”


Кога и къде свършват задълженията 
на истинския писател? 
(от Нурия)

Никой не е остров, както веднъж каза Джон Дон. Разбирайки, че трябва да се боря за правата си, аз също така разбрах, че това включва и борба за социална справедливост. И тъй като бях млад, имах романтичната идея да давам на хората около мен - шанс.

За известен период в живота си, бях твърде зает да се боря за своя собствен шанс. Тогава, за друг период, можех да видя - в моя случай - светлината в края на тунела, но нямах пари да помогна на другите да се борят за техните мечти. През 1995 г. имах достатъчно пари да започна проект, затова избрах:

a] да подкрепям децата, бъдещето на моята страна, давайки им същата възможност, която имах и аз, за образование и любов

б] да подкрепям хората, които нямат достатъчно пари да живеят, а само да оцелеят.

Днес инвестирам повече от 300.000 Щатски Долара годишно в тези два проекта. Можех да инвестирам и повече, но съществува един проблем във физическото пространство: ние работим във “фавела” ( градче от колиби) близо до моя апартамент, в пет различни къщи, грижейки се за 310 деца. Трябват ни още три къщи, за да се погрижим за други 200, и, въпреки че имам пари да разширя проекта, няма места за наемане или продажба в този район, така че чакаме първата появила се възможност да го направим. Аз, също така, използвам колкото мога от “влиянието” си, да уредя нещата от правителството, като кредити за нови проекти, развити от тези хора, основни санитарни нужди и т.н. Можете да видите някои от тези деца на снимката по-нагоре.

Аз, обаче, допринасям само с пари и няколко спорадични посещения на тези места. Анонимните герои и героини, които са там по цял ден, работейки усилено, са тези които заслужават вашите почести. Без тях, моите пари биха били безполезни. Великият воин Изабела Малтароли също е на горната снимка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар