петък

МОЯТА ПЕТЪЧНА ИСТОРИЯ

Не Позволявайте на Живота 
Да Застане На Пътя На Вашия Живот


Спомените са толкова ясни. Тъкмо оправяхме последните детайли; последните гигантски кубове мрамор и цимент вече слягаха. Нямаше значение, че по стените имаше само едни наистина големи камънаци и чукани. Каква невероятна структура! Нито Индианците, нито Кавалерията, нито Кралските Мъже или Атила - вождът на Хуните, можеха да съборят тези стени. Приятелите ми и аз бяхме издигнали тази невероятна крепост, за да противостои на всяка атака от нашите въображаеми врагове. Никога не ни беше хрумвало, че тази крепост, тази колона от сила, би могла да се разпадне всеки момент. Беше ни отнело дни да я построим, но това бяха прекрасни дни. Слънцето грееше жарко, чак правеше мехури по кожата ни.  Юлските дни в южен Охайо са така. Великата Река на Маями блестеше в далечината, докато ние се потяхме и се борехме да построим този музей на машиностроенето. Разбира се, по това време ние незнаехме, че строим такова нещо, но това е гравирала паметта ми от тези дни върху сънищата ми. Бяхме построили нещо, което никой друг, никога преди, не беше строил, и щяхме да го защитаваме до последния човек; или 8 годишно момче. Животът по него време беше толкова вълнуващ, а тази крепост беше модел на всичко добро. И тогава дойдоха дъждовете. Два дни проливни дъждове, реката продължаваше да се надига, а непристъпната и  непробиваема крепост си беше отишла, отнесена в потопа. През тази седмица на 1953г., мечтите бяха унищожени, но щяха отново да се появят. Просто тогава все още не го осъзнахме. През ума ни изобщо и не мина мисълта, че ние всъщност научавахме една от основите на приключенския живот. Нищо не продължава вечно.

Интересно е как спомените и мечтите ни поддържат, докато растем. Животът често става това, което искаме да бъде, основавайки се на тези отдавнашни мечти. За жалост, ние твърде често забравяме да изживеем тези мечти и забравяме, че в една мечта всичко е възможно.

Винаги съм бил малко мечтател, така че тези отколечни спомени стояха в мен, все едно се бяха случили вчера. Това не означава, че по крепостта ми не е валяло няколко пъти. Тези спомени ми помогнаха да възстановя много крепости и да продължа да правя така и днес. Но пък, докато растем крепостите стават по-големи, по-силни и по-трудни за възстановяване, но не изчезват. Просто отнема повече работа. През годините научих, че тези възстановени крепости са довели до най-големите уроци, които някога съм преживявал. Това са уроците, които правят живота стойностен, по-предизвикателен и по-удовлетворяващ, от почти всички останали уроци взети заедно. Обичам да ги описвам просто като едно от множество прераждания.

Моята по-малка дъщеря тъкмо се беше омъжила няколко седмици преди да посетя доктора през Май 1998г. Това не беше много приятна визита, но беше визита, за която знаех много добре какъв ще бъде крайния резултат. Като бегач и запален щангист разпознах веднага признаците на херния и посещението ми при доктора. Изобщо незнаех, че тази визита щеше да промени живота ми и вече никога нямаше да бъде същия.

През следващите две седмици ми казаха, че бъбреците ми са понижили функцията си с около 25% и че скоро се налагаше спешна операция на хернията ми. Бях принуден да забавя първоначалната операция на хернията, заради ситуацията с бъбреците. Прогнозата, която ми беше дадена постави сцената на животопроменящите събития, които щяха да ме отведат в посока, за която никога не съм и мечтал. Уроците, които щях да науча, щяха да ме променят по начини, които бяха немислими до този ден. Никога нямаше да бъда същия. Крепостта ми беше разрушена от порой лоши новини. Вътрешната ми крепост беше отнесена и на пръв поглед изглеждаше, че повече никога няма да бъде открита.

Това беше въведението към един от най-животопроменящите моменти в моите петдесет и нагоре години, и началото на едно пътуване, което продължава дори и днес. Странно е как тези крепости, които строим в живота си, могат да рухнат за една нощ. Мислим си, че можем да устоим на всичко, а после се случват неочаквани бури и стените се сриват. Това, което правим в този момент, създава решаващите моменти в нашия живот. Кои сме ние и това, от което сме направени, ни крещи, за да се изкаже и да бъде чуто. Дали ще го чуем или не, свидетелства за нашия характер и поставя сцената за реализирането на тези мечти или за заглушаването им в суматохата

Това за мен не беше травматично или дори плашещо, а беше по-скоро като шамар през лицето, когато не бях съвсем подготвен. Получавали ли сте някога такъв шамар? Шамар, който ви удря право в лицето, когато най-малко го очаквате. Това обикновено се случва, когато не поглеждаме към болезнено доставеното съобщение, че живота завинаги се променя. Имах бъбречно заболяване и буквално загубих дъха си. Крепостта ми се  провали да удържа враговете навън. Стените ми се срутиха, а нашествениците бяха съвсем близо. Бях изправен пред битка, а дори нямах оръжие; или имах?

Беше Юни, 1998г. и тъкмо бях преминал през няколко доста стресиращи месеца. Загубих майка си, тъща си и зет си между първата седмица на Октомври, 1997г. и Коледа. По-малката ми дъщеря тъкмо се беше омъжила през Май, 1998г., а аз тъкмо бях завършил една от най-доходоносните сделки, които бях имал, откакто започнах бизнеса си през 1992г. Ако кажа, че животът ми се беше обърнал с главата надолу, ще бъде преумаляване. Аз просто незнаех от къде по напред да започна - скръбта ми от загубата на обичните ми хора, радостта ми от сватбата на дъщеря ми, въодошевлението, че бизнеса ми най-сетне тръгна нагоре или удара от една животопроменяща болест. Имах да се справям с доста неща, но като гледам назад, осъзнавам че този 8 месечен период щеше да предреши живота ми от този момент нататък. Сега вече знам защо казваме, че всичко се случва с причина. Сега наистина разбирам причината си да бъда в този живот. Бъбречното заболяване ме удари по гърбицата и ме принуди да видя по-ясно това, което трябваше да направя, и че не беше толкова трудно или объркващо, колкото винаги го правех.  Това, което накрая открих беше посоката, която търсех през по-голямата част от живота си, и че тази посока беше право напред. Всички изпитания и трудности, всички борби и неуспехи, всички загуби и привидни провали в живота, както и победите, и щастливите времена, са просто част от живота. Крепостта ми можеше да бъде възстановена, точно като тази крепост от много години назадс. Защо не го виждах преди?

Крепостта на всеки човек бива унищожена в дадени периоди от живота му. Много от тези крепости не са толкова големи или силни, а някои, като моята, не падат толкова лесно, но когато го направят, се нуждаем от план за възстановяване. Трябва да мислим ясно и рационално, и да вярваме в сърцата си, че това е била само една структура. Имала е основа и стени, и стаи, които са били парчета от един добре изживян живот, но не е трябвало да има покрив. Не е трябвало да има таван, който да ни спира. Когато осъзнаем това, ние стоим на пътя си към успеха. Така че, как възстановяваме тези крепости? Проявяваме съобразителност и премисляме нещата.

Забавяме скоростта и анализираме проблема. Прекалената реакция може да бъде смъртта на всеки един добър план.

Действаме. Правим нещо. Отлагането никога не постига нищо.

Логично се придвижваме напред, стъпка по стъпка.

Вярваме, че това е началото на една нова глава в живота, която съвсем спокойно може да се превърне и в най-добрата.

Веднъж прочетох, че никога не е твърде късно да станем това, което сме можели да станем. Не позволявайте на живота да застане на пътя на вашия живот. Нещата не са чак толкова сложни.

Джим Дайнийн





Джим Дайнийн е автор, оратор и писател, който преживява диализа и трансплант, и всичките ги съпровождащи усложнения, по не толкова усложнен начин. Неговата първа книга "Животът Просто Не Е Толкова Сложен" разглежда много стегнато предизвикателствата на живота и пита дали наистина е толкова трудно, колкото го правим ние самите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар