петък

Принципът на Нарциса

Принципът на Нарциса

Дъщяря  ми се обади няколко пъти, за да каже: "Майко, трябва да дойдеш и да видиш нарцисите преди да свършат." Исках да отида, но това беше двучасово каране от Лагуна към Лейк Ероухед. Да отидеш и да се върнеш отнема почти цял - и честно казано нямах почивен ден чак до следващата седмица.

"Ще дойда следващият четвъртък," - обещах аз без желание на третото й позвъняване. Следващият вторник се зазори студен и дъждовен. И все пак бях обещала, затова тръгнах по Път 91, продължих по I-215, накрая завих по Път 18 и започнах да карам по магистралата към планината. Планинските върхове бяха обвити в облаци, а аз бях изминала само няколко километра, когато пътя изцяло се покри с влага и сиво одеало мъгла. Започнах да карам съвсем бавно, а сърцето ми препускаше. Пътят става доста тесен и криволичещ към върха на планината.

Докато преминавах опасните завои със скоростта на охлюв, се молех да достигна отбивката в Блу Джей, която щеше да потвърди, че съм пристигнала. Когато най-накрая влязох в къщата на Каролин и я прегърнах, и поздравих внуците си - казах: "Забрави нарцисите, Каролин! Пътят е невидим от облаци и мъгла, и няма нищо в този свят, с изключение на теб и тези скъпи деца, което да искам да видя толкова отчаяно, че да карам дори и сантиметър повече!"

Дъщеря ми се усмихна със спокойствие: "Ние караме в тази ситуация през цялото време, майко."

"Ами, не можеш да ме върнеш обратно на пътя, докато не се изчисти - а после се отправям към къщи!" - уверих я аз.

Надявах се, че ще ме закараш до гаража да си взема колата. Механикът току-що се обади, че са завършили с ремонта на двигателя." - отвърна тя.

"Колко надалеч ще трябва да караме?" - попитах предпазливо аз.

"Само няколко блока." - каза Каролин с усмивка.

Така че приготвихме децата и отидохме до моята кола. "Аз ще карам," - предложи Каролин. "Свикнала съм." Влязохме в колата и тя започна да кара.

След няколко минути ми стана ясно, че сме обратно на Пътя Накрая-На-Света, пътувайки към върха на планината. "Къде отиваме?" - възкликнах аз, в стрес че сме обратно на планинския път в тази мъгла. "Това не е пътят към гаража!"

"Отиваме към гаража по дългия път," - каза с усмивка Каролин, " по пътя на нарцисите."

"Каролин," - казах строго аз, опитвайки се да звуча сякаш още бях майката, отговорна за ситуацията, "моля те, обърни. Няма нищо на този свят, което искам толкова отчаяно да видя, че да карам по този път в това време."

"Не се притеснявай, майко." - отговори тя със знаеща усмивка. "Знам какво правя. Уверявам те, че никога няма да си простиш, ако пропуснеш това преживяване."

И така, моята сладка и скъпа дъщеря, която никога не ми беше създавала трудности през целия си живот, изведнъж беше поела отговорността - и ме отвличаше! Не можех да го повярвам. Харесвашe ми или не, аз бях на път да видя някакви глупави нарциси - карайки през гъстата сива тишина на обгърнатия от мъгла планински връх, което смятах за абсолютен риск за живота и здравето.

Мърморих през цялото време. След около двадесет минути завихме по малък черен път, който се разклоняваше към една падина, изпълнена с дъбове, от страната на планината. Мъглата малко се беше вдигнала, но небето се снижаваше, сиво и натежало от облаци.

Паркирахме на малък паркинг, прилежащ към малка каменна църква. От позицията, в която се намирахме на върха на планината, можехме да видим в мъглата гребените на местността Сан Бернардино, като тъмните, прегърбени гърбове на стадо слонове. Далеч под нас, забулените в мъгла долини, хълмове и равнини, се простираха чак до пустинята.

В отдалечената страна на църквата видях един път, покрит от борови иглички, с високи вечно зелени храсти 'мансанита' и незабележима табелка "Градината на Нарцисите."

Хванахме децата за ръце и тръгхнахме след Каролин надолу по пътя, който криволичеше между дърветата. Планината се скосяваше от пътя с непостоянни склонове, гънки и долини, приличайки на ужасно намачкана пола.

Живите дъбове, планинския лавър, храстите и шубраците струпани по гънките, сивият, ръмящ въздух и зеленината, изглеждаха тъмни и монохроматични. Потреперих. После завихме, погледнах нагоре и ахнах. Пред мен лежеше най-величествената гледка, неочаквана и напълно удивителна. Изглеждаше така, сякаш някой беше взел огромна цистерна злато и я беше излял върху планинските върхове и склонове, където тя беше влязла във всяка цепнатинка и беше преминала всяко изкачване. Дори и в изпълненият с мъгла въздух, планината сияеше, облечена в огромни преспи и водопади от нарциси. Цветята бяха посяти във величествени, спираловидни шарки, панделки и откоси на дълбоко оранжево, бяло, лимонено жълто, червеникавооранжево, тъмнооранжево и маслено жълто.

Всяка разноцветна вариация (по-късно научих, че има повече от тридесет и пет вариации на нарциса), беше посадена, като група, така че да може да се криволичи и да тече, като своя собствена река, със свои собствени уникални отенъци

В центърът на тази невероятна и заслепяваща златна изложба, една каскада от сини гроздове хиацинт се спускаше, като водопад от цветове, заключена в своя твърд, като скала басейн, криволичеща измежду брилянтните нарциси. Очарователна пътека, виеща се из цялата градина. Имаше няколко отбивки за почивка, павирани с камък и обзаведени с Викториански дървени пейки, и големи вани от корали и карминови лалета. И сякаш това не беше достатъчно великолепно, та Майката Природа трябваше да добави и своята собствена благодатна нотка - над нарцисите прелитаха и се спускаха орляк западни сини птички, заливайки ни със своя блясък. Тези очарователни малки птички носят цвета на сапфирите, с гърди обагрени в пурпурно червен цвят. Когато танцуват във въздуха, цветовете им наистина са като скъпоценни камъни, над люлеещите се нарциси. Ефектът беше грандиозен.

Нямаше значение, че слънцето не грее. Блясъкът на нарцисите беше, като светлината на най-светлия слънчев ден. Думите, колкото и да са прекрасни, просто не могат да опишат невероятната красота на този окичен с цветя планински връх.

Пет декара цветя! (И това го разбрах по-късно, когато получих отговор на някои от въпросите си.) "Но кой е направил всичко това?" - попитах Каролин. Преливах от благодарност, задето тя ме беше довела - дори и против волята ми. Това беше изживяване 'един-път-в-живота'.

"Кой?" - попитах аз отново, останала почти без думи от почуда, "И как, и защо, и кога?"

"Това е просто една жена," - отговори Каролин. "Тя живее тук. Това е нейният дом." Каролин посочи към една добре поддържана А-образна къща, която изглеждаше малка и скромна в центъра на цялата тази величественост.

Отидохме до къщата, а ума ми бръмчеше от въпроси. Във вътрешният двор видяхме един плакат. Заглавието беше "Отговори на Въпросите, Които Зная, Че Си Задавате." Първият отговор беше лесен. Пишеше "50,000 луковици". Вторият отговор беше: "По една наведнъж, от една жена, две ръце, два крака, и много малко мозък." Третият отговор беше: "Започнато през 1958г."

Това беше то. Принципът на Нарциса

За мен този момент беше животопроменящо изживяване. Мислех си за тази жена, която никога не бях срещала, която преди повече от тридесет и пет години, беше започнала - по една луковица наведнъж - да внася своята визия за красота и радост, на един мрачен планински връх. По една луковица наведнъж.

Нямаше друг начин да бъде направено. По една луковица наведнъж. Няма преки пътища - само чистата любов към бавния процес на саденето. Любов към работата, докато тя се разгръща пред нас.

Любов към постижението, което расте толкова бавно, и което разцъфва само за три седмици всяка година. И все пак, сеенето само на една луковица наведнъж, година след година, е променило света.

Тази незнайна жена завинаги беше променила света, в който живееше. Тя беше създала нещо с неописуемо великолепие, красота и вдъхновение.

Принципът, на който нейната градина от нарциси учеше, е един от най-великите принципи на празника, а именно: да се научиш да се движиш към целите и желанията си по една стъпка наведнъж - често само по една бебешка стъпка наведнъж - да се научиш да обичаш 'правенето', да се научиш да използваш натрупването на времето.

Когато умножим малките парченца на времето с малките стъпки от ежедневните усилия, ние също ще открием, че можем да постигнем великолепни неща. Можем да променим света.

"Каролин," - казах аз тази сутрин на върха на планината, докато напускахме пристана на нарцисите, с умове и сърца все още окъпани и удивени от разкоша, който бяхме видели, "това е сякаш тази забележителна жена е забила игла върху земята! Украсила я е. Само си помислете, че тя е засаждала всяка отделна луковица в продължение на повече от тридесет години. По една луковица наведнъж! И това е единственият начин, по който тази градина е можело да бъде създадена. Всяка отделна луковица е трябвало да бъде засадена. Не е имало начин този процес да бъде съкратен. Пет декара цветове. Тази великолепна каскада от хиацинт! Всичко това, само по една луковица наведнъж."

Мисълта за това изпълваше съзнанието ми. Внезапно бях залята от последиците на това, което бях видяла. "Това ме кара да се чувствам тъжна от една страна," - признах пред Каролин. "Какво ли можеше да постигна аз, ако бях измислила някаква прекрасна цел преди тридесет и пет години, и бях работила по нея 'по една луковица наведнъж' през всичките тези години. Просто си помисли какво бих могла да постигна!"

Мъдрата ми дъщеря включи колата на скорост и сумира съобщението от този ден, по нейния директен начин. "Започни утре," - каза тя, със същата знаеща усмивка, която беше на лицето й почти цялата сутрин. Ех, дълбока мъдрост!

Безсмислено е да мислим за изгубените часове на вчерашните дни. Начинът да превърнете научаването на урока в празник, вместо в причина за съжаление, е само да попитате: "Как мога да използвам това утре?"

Джарълдийн Осплънд Едуардс

Няма коментари:

Публикуване на коментар