събота

ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА СУТРИН от Бевърли Кечингс

Тази сутрин станах рано, в 4:40ч., за да поставя някои финални щрихи върху проекта по четене на сина ми, да си дам малко време да го обработя и да стигна на работа до 7:30ч. Събудих и момчетата по-рано от обикновено, за да могат и те да се приготвят. Най-малкият ми син, който беше развълнуван, стана и веднага се облече. Най-големият ми син, от друга страна, не бързаше много.

Когато свърших с гладенето и отидох да си взема душ, го видях да излиза от къщата без тениска. Попита ме дали знам колко е часа. Помолих го да се фокусира върху това да се приготви, защото и аз се приготвях. Също така го помолих и да изкара масата от килера за проекта, след като вече беше тръгнал да излиза от вкъщи; отговорът му, вдигайки боклука, беше "Не мога, ръцете ми са заети."

След като се облякох, излизайки от къщата осъзнах, че той още не беше готов, нито пък беше изкарал масата от килера. В този момент, въпреки че бях ядосана и разочарована, взех активното решение да не го ангажирам. Направих един коментар..."всичко, което искам, Боже, е малко помощ." После продължих да товаря колата. Изкарах масата от килера и инструктирах малкия си син да провери дали си е взел всичко.

Отне ми 5 курса до колата, за да натоваря всичко. После скочих в колата, огледах се в двете посоки, не идваше нищо, затова подкарах колата. Забелязах задницата на колата на съседката ми в страничното огледало. Тя беше подкарала нейната кола по същото време, като мен, и се сблъскахме. И двете излязохме от колата, за да проверим пораженията. Нямаше някакво забележимо физическо поражение. Благодарих на Бог, пожелахме си приятен ден и потеглихме.

Когато стигнах до училището на сина ми, разтоварихме проекта. И пак отне няколко курса, за да разтоварим проекта и да го поставим. Времето напредваше, а аз все още исках да стигна на време до работа. Приближавайки се до колата, забелязах къде ме е ударила. По-рано, когато гледах за поражения, не видях нищо, но всъщност тя се беше блъснала в предната пътническа врата. Нямах време да я проверявам. Скочих в колата и помолих Бог да ме закара на работа на време. Имах само 8 минути да стигна от училището на сина ми до работата. Да, карах по-бързо, но успях да стигна на работа точно в 7:30ч. И пак, благодарих на Бог.

Бях посърнала, но тогава, докато влизах в сградата, видях един колега, който ме беше окуражил по-рано тази седмица. Думите му и един цитат от Хелън Келър, веднага изникнаха в съзнанието ми. В този момент реших, че ще бъда тази, която съм обикновено - усмихната и поздравяваща останалите за добро утро.

В крайна сметка, не беше необходимо никой да бъде засегнат от моите злощастия; а симпатията на другите нямаше да промени нищо в тази ситуация. Позитивните ми действия предизвикаха същия отклик и у студентите, и у останалия персонал. Усмивките им автоматично ме накараха да се почувствам по-добре.

След сутрешните задължения, се успокоих и ми олекна. Приготвих се и тръгнах да излизам навън, за да проверя пораженията по колата. Един друг колега ме попита как се чувствам. Не исках да лъжа, затова му казах какво се случи. Той дойде с мен до колата, за морална подкрепа.

На пръв поглед, там където червената боя от колата на съседката ми покриваше моята, изглеждаше сякаш вратата беше огъната. Същата кърпа, която използвах за да избърша масата за проекта, ми помогна и да избърша боята от колата. Под боята нямаше никаква вдлъбнатина! Започнах неспирно да благодаря на Бог. Дори и извиках. Погледнах към колегата ми и го убедих, че не съм луда...просто много благодарна...и не ме беше срам да го покажа.

Поглеждайки назад, осъзнах че Бог беше отговорил на първоначалната ми молба, беше протегнал ръката си от Небесата и ми беше дал "малко помощ".

ЗА АВТОРА
Бевърли Кечингс е лицензиран Социален Работник. Тя е самотна майка на три деца (2 от тях са в колежа, а малкия й син е на 10 години.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар